Напоследък доста често сънувам, че имам котка. Дори съм посещаван и от една Специална такава (за справка - 2 разказа нагоре). Приемам го някак естествено, като част от мен - от както се помня всички около мен гледат мяучещи животни, драли са ме достатъчно. Редно е да спомена, че имам леля, която по рождение е Господарят-божество за всяка бездомна четирикрака улична душица (трудно е за описание, история за друг разказ).

Та снощи заспах и засънувах... имах котка. Запомнящата се сцена беше как тя идва при мен и ми ближе ръцете с цялата привързаност, която може да демонстрира такова животно. Ближе ръцете ми със същата привързаност, с която мие малките си. А после просто изчезна.

Засмуква ме следващата сцена. Озовавам се някъде - двор пред голям блок. С натрапчивото, досадно усещане за нечие присъствие. Присъствие вътре в душата, в личността. Просто се появи, разположи се доволно, като във фотьойл в мен и каза:
- Аз съм Досадникът от сънищата и няма да те оставя да спиш на спокойствие.
Щрак - капан.

Започнах да обикалям наоколо, а съществото прие формата на човек и се помъкна по петите ми. Какво ти обикаляне, щеше ми се да си обикалям - каквато и сцена да избера и да се прехвърля в нея досадното мрънкане бе все там, все наоколо, все в мен.
Досадно и постоянно:
– Ама защо идваме сега тууук...
- Ти си много скучеееен...
- Нали знаеш, че където и да отидем няма да се отървеш от мееен...

Сънен комар - само кръжи около мен, искам да го размажа върху някоя варосана стена, но уви, не. Постоянно се изплъзва и кикоти дразнещо. Явно, колкото повече седи залепено за мен, толкова повече детайли и емоции яде - яде от личността ми, гризе доволно от мен. Започва да приема образа на мои познати, роднини... различни "откраднати" от мен детайли се появяват в картинката на съня без да са мое творение - дворът се променя, появяват се добре познати щрихи от Варна, блокът е нещо познато в софийския квартал Зона Б5, Досадникът се преобразява в мой колега от работа и за мой ужас се раздвоява. Започва да ме поробва със собсвеното ми Аз. Толкова добре се храни явно с персоналните ми спомени, сънища, емоции, сготвил съм му вкусно. Или може би той си сготви вкусно с мен. Чувствам се на ръба на отчаянието - дали наистина аз чувствам или съм обсебен и накаран да чувствам това...

Междувременно раздвоеният Досадник си разиграва собствен диалог:
- Тук се е променило.
- Да разрастна се.
- Ще влезем да разгледаме входа на блока.
- О нее, нали знаеш колко мразя да разглеждам мазета.

Хоп! Този път аз съм на ход, крайно време е да действам.
Озоваваме се в мазето на блока, на сън катинари се отварят лесно, а прашните рафтове и чували наоколо грабват окото.
- Ох нали ти казах, колко мразя да гледам такива детайли.
Досадата достига кулминационната си точка. Усещането, че ми крещят в ухото по мегафон се стреми да ме обземе изцяло.
Миг по-късно оглеждам мазето на апартамента, в който живея. Необикновено мазе - състои се от две стаи и има излаз към два подиума, които приличат на тераски. Сънят плавно е преминал в друг. Тихо е! Досадникът го няма! Наоколо обикалят дворни котки, протягат се доволно и примижват на светлината.

Нетипично за мен, призори се събуждам рошав, лежащ върху голия матрак, намачканият долен чаршаф се хили злобно отстрани. Студ, одеалото, измъкнато незнайно как от плика си, виси на земята долу в краката ми. Нора сънено ми заявява, че спя като "шуглав", колко се въртя и как не оставям хората да се наспят. Изморен съм, но и щастлив от тишината наоколо, дори шума от хладилника в кухнята е като песен в ушите.
В крайна сметка за мен Досадникът остана загадка - дали по някакъв начин успях да го "преодолея" и да го накарам да се разкара; дали просто му станах аз Досаден и се махна; дали, защото беше наближило утрото, а е пагубно за него да се събудя; дали, защото просто се нахрани с моя сън.
Мисля, че е редно да поразчистя мазето и да подредя рафтовете. Но първо ще поспя. ;)

Не знам откъде се взе. Може би от филма, който гледах снощи. Италиански. Сива дългокосместа с характер. Тя. Мисля, че сама дойде при мен. Нямам представа дали избра мястото или човека, нямам представа и дали избира. Определено не е обикновена. Далеч е от всякакви стандарти за обикновена – знае да казва „да“ с мяукане. Това винаги ме е развеселявало. За едни хора пламъче на свещ е „входа“ на заспиване, за втори рязко пропадане или излитане, за трети носене из безкраен океан, в моя случай се оказа котка. Кара ме да сънувам странни сънища. Така се и казва. Своенравна е разбира се. Живее удома. Като казвам удома това е специфично състояние на разбирането, усещането за дом. Физически мястото не е едно, но в душата ми е все удома. Или малка, подобна на детска, стая с легло тип „юношеско“, или пък малък апартамент с диванче, който обитаваме с нея... Напоследък съм почти сигурен, че не живее само при мен. От време на време я хващат лудите (като всяка една котка), присвива уши и иска да ме хапе (в такива случаи само определени хора могат да я укротят). От време на време е неизмеримо гальовна и мила (трябва да знаеш какво да направиш, за да я предразположиш). Друг път изпъва опашка в странна елипсовидна форма и започва да подскача шантавво и да си играе с нещо, което само тя вижда (нямаш какво друго да правиш освен да се смееш).
Тази нощ имахме парти. Удома. Весело парти. Котката беше крива и ме хапеше по ръката. Аз просто я оставих с надеждата, че това ще я успокои. Уви. Притесних се за нея и ми стана криво, че не знам какво да направя за нея. Добре, че това е необикновена котка. Просто „дойде“ човек и с палави пламъчета в очите (личеше му, че не го прави за пръв път, но се забавлява), ми обясни как да я сложа в скута си и да я оставя да се потърка в мен с носле във врата ми. Животинката мигом кротна и за по-малко от секунда вече примираше от удоволствие. В началото на нощта козината и дори ми влизаше в устата, та се налагаше да дишам през носа, сърце не ми даде да разваля това божествено блаженство. Но това беше само докато заспя. Чакаше ме изненада. Оказа се, че сме групичката, която котката събра. Нямаше нужда дори от: „Аз съм, не ме ли позна?“, нито дори от глупави въпроси от сорта на: „Кога успя да научиш това?“ или „Кака става?“. Просто бяхме на гости удома. Или всички си бяха удома... Нямаше предварителни покани, нямаше и неканени. Настроението беше приповдигнато и доста весело за хора, които се познават и без думи. Ако не беше алармата за работа в 05 сутринта на един от присъстващите, щяхме да изкараме още по-дълга нощ на купона. Усмихвам се щастливо. Сбогувахме се набързо.

Бях натъжен само за кратък миг, в който той поспря на тръгване и ме попита: „Имаш ли новини от нея? Знаеш ли дали се е Върнала?“. Попита с надежда. Надежда, която и аз имам, но за съжаление нямах новини. Никакви.

На сутринта намерих в леглото си борови иглички, парченца от пастърма, луканка, малко кал и разбира се котешки косъмчета... все атрибути, които остават при домакина след весело парти.

Състои се от от три части, които като се долепят една в друга символизират Светата Троица. От глина е. В средата трите части са като три отделни третинки от малка сфера с два плоски прилепени пръстена отгоре и отдолу, които започват на нивото на двата полярни кръга. Цялата и повърхност представлява изрисувана картина, наподобяваща карта със зведи, свързани с линии във фигури подобни на съзвездия. Боята е тъмносин металик. Това всъщност не е целия Артефакт, а центъра му. Има три издълбани дупки в сферата – тя е пресечната точка на двете линии, които образуват буквата Т. Надолу отива глинена пръчка - куха глинена тръба, две-трети, от която е надлъжно отрязана . Вътре има въглени от горели треви, приличат на саждите, които остават в пепелник, когато изхвърлим фасовете. Горната част - хоризонталната горна линия на буквата Т, се състои от други две глинени тръби, които влизат в горните два отвора на сферата. На всяка от тия три глинени тръби има по една рисунка. Едната символизира Рождеството на Младенеца, повит и спящ в ръцете на майка си Мария; втората – Кръщението на Св. Иван Рилски от самия Христос (да именно от Христос, не се учудвайте) и третата... третата не можем да опишем... но знаем , че на нея е Бог! Самият артефакт се оформя, когато сглобим трите части на сферата. Т.е. има отделни кадри – съзвездията, глинените тръби, а по-късно и рисунките по тях се появяват (стават видими) в процес на самото сглобяване. Процесът е личен.

Принадлежеше на майка ми. Наближаваше Нова Година и по този случай тя бе решила да ми направи дар. Съхраняваше го в един бар-ресторант във Варна в различно време. Сега там под кино „Тракия“ има висока промишлена постройка и шумен претоварен булевард, но тогава сградата беше друга – по-близо до улицата, по-ниска и по-масивна; самата улица беше по-тясна, по-стара, по-оживена; а времето течеше по-бавно. Заведението беше изискано с не много клиенти и две кокетни зали. Във втората, стигаше се до нея през преходната (пада се вляво от входа), в дъното най-вляво в мраморната стена имаше мраморен капак. Той се изтегляше леко напред, а всъщност покриваше сейф от същия розов мрамор, нашарен с черни жилки. С една дискретна ключалка в него. Майка ми извади ключа и го превъртя в ключалката. Не чух прещракване. Дръпнах самия сейф - той се оказа масивна каменна кутия върху специална поставка на колелца. Вътре бяха частите на артефакта. Сложихме каменното съндъче на маса в ресторанта, за да виждат всички клиенти.

В началото се виждаха само трите части от сферата с пръстените на полюсите. Последва събирането на Артефакта, което описах по-горе. Докато сглобявах, тълкувах и обяснявах, че това са картини от Библията, и че всяка рисунка по Онова време е символизирала част от Библията.

Събудих се в момента, в който осъзнах, че третата картинка е тази на Бог и разбира се точно миг преди да зърна лика Му.

Поредната разбира се. Аномалия много ясно. В тази антология... къде другаде. Усеща се есента, всеки ден, все по-силно и по-силно, въпреки че това е месец април. А тази есен не се различава много от предишната, но все пак се откроява със своеобразния си ярък цвят, типичен за нея (есента). Имаше едно стихотворение за есента, написано от един несигурен човек.

Всъщност, не е за есента. За пролетта е. На изкуството му е позволено да провокира и манипулира.

Пролет

Какво е пролетта? Един сезон?
тя идва и си заминава, и все така...
дали за някого и пука? Една река,
която си тече, и все така – шаблон.

Тя идва и си заминава всеки път...
винаги един умира, друг се ражда...
тъга и радост, това е кръстопът,
на едно и също място той извежда.

Тя идва и си заминава,
чакана е и желана, лека...
дали пък чакането оправдава
или си тече, отписала Човека?

Предисторията

Един овчар казал на своето стадо, че е гарга. Отлетял. Летял дълго и се осъзнал. Върнал се и доброволно станал част от стадото. Така то останало без овчар. И ето тук започва онази история.

Историята

Една Мистична история правела голямо впечатление. Тя била Истина. Била дори според Преданията Притчата. Децата и учениците Я слушали с отворена уста; умните Я разбирали; мъдрите Я разказвали и  тълкували; просветлените мълчали и свеждали скромно глава.  Мухите Я заобикаляли отдалеч.

А хората са толкова преходни... И се оказало, че така тя постоянно сменяла притежателите си. Всеки я оформял, обработвал, шлифовал според собствените си мироглед и метод. Докато тя станала богата и пищна, но ... безформена. Продължавали да я слушат, разказват и уважават заради нейните така примамливи богатство и най-вече наследство. С времената нямало и как вече да обърнеш внимание на очебийната ù липса на форма. Появили се производни нейни вероятни притчи. Започнали да разграбват богатството ù, като напълно законни разглезени наследници...

Тогава се родили Библията, Корана, Веди...

Това накратко е една от причините, поради които Мистиката не може да бъде изказана явно в наши дни.

А восъкът се е струпал на симпатична купчинка и засъхва по оня особен свой начин, имитиран единствено от парафина.