– Та думам ти, Наборе, човещината изчезна от тоя свят. Няма я никаква, изпари се. Ей го, медицината напредва, апаратури всякакви, ама докторите пусто все забързани, умърлушени, натоварени. Всеки в собствени проблеми потънал. Лекуват те, ама някак автоматично, машините вземат превес над хората. Механично се случва всичко. А и пустата му пандемия сега, то ваксини, ваксини, ваксини… Здравето ти ли гледат по-напред, бизнеса и сухото ли. Знаеш го, Наборе, не е луд тоя дето яде баницата, а тоя дето му я дава! Ама да не се отплесвам, друго ш‘ти разпраам, Наборе. Пак от ония моите гръцките истории.
– Айде. сѝпи, сѝпи, да ти рЕда какво стана миналото лято. И две думички да запомниш, от мен вегетарианеца: κοτόπουλο (пиле) и αυγά (яйца).
Расте чавето, живо и здраво да е мъничето, на въздух сред природата, далеч от шумотевицата на столицата. Расте, реве, яде, нали… всичко как си му е ред. Кога мина пустото време, не ѝ стига кърменето вече, трябва да се почва захранка. Местния доктор отсече: не може само плод и зеленчук, трябва месо да се дава, желязо има да наваксва малката. Най-добре с пилешко да се почне. А, сега! Къде да ти търсим хубаво месо. Като зъйна жената, че онова купешкото от магазина пълно с антибиотИци и химия, нямало такова да ѝ дава, и точка. В чудо се видях! Ето ти я пак вегетарианската неволя. Вярно, малко е градчето, има къщи с дворове, ама чужда държава, не отбирам език…
Пустата съдба! Не ме остави дълго да си блъскам главата, намеси се пак.
Случи се почивен ден. Излезли сме. Разхождаме се в покрайнините по едни черни пътища, приятно времето, малката в количката блажено дреме. Идилия. И не щеш ли насреща един човечец на моторетка, със зелена жилетка електрик. Спря до мен и ми вика: „Αυγά, αυγά!“. И сочи малката: „Бебораки, αυγά!“. А сега де, какво ми говори?! Английски не, руски не, френски не. Не отбира от чужди езици, селски човек. Ясно, започваме да си чупим пръстите и да се обясняваме с ръкомахане. Някак се разбрахме, че ни бил забелязал да се разхождаме и преди с количката. Махна ми, да тръгвам след него с моторетката. На има, няма двадесет метра спря встрани от пътчето, отвори една малка схлупена вратичка. Дворче в покрайнините на около половин декар място, с десетина кокошки и един-два петела; две-три козички подскачат около него. Посочи ми с ръка да почакам и след няма и минутка се връща с една торбичка с десетина яйца. И засмян до уши сочи бебето и ми вика: „Бебораки, αυγά!“. Евро отказва. Категорично. Подарък са, за здраве! А сега! Хванах момента, няма да го изпускам. Соча му кокошките и правя онзи знак за клъцване на гръцмуля и повтарям евро, евро. Не ме разбра, пак започнахме да си чупим пръстите и той схвана: „Аааа, κοτόπουλο!“. Кимам утвърдително. Не можело, сега не било време за колене, защото бил сезон за снасяне на яйца. Растяли другите. И с ръце ми сочи яйцата – като се излюпят и поотраснат, тогава. Ами екстра, разбрахме се. По-нататък ще се случи всичко. Приятно ми стана.
Следобеда срещаме съседката, гъркиня, но ходила на гурбет чак в Канада, мели го английския, разбира му много. Разказах ѝ историята, взех да я разпитвам откъде да се намери чисто пилешко като за бебе. Препоръча една месарница в градчето, нищо конкретно.
Минаха няколко дни, позабравихме историята, ежедневието си върви. Значи, нейде другата седмица трябва да е било. Айде по съседния черен път, пак с количката на разходка. И вика някой. Вика, ръкомаха, особено като забеляза, че гледам към него. Отивам натам. Един нахилен брадясал дядка, малко зъби му липсват, пуши свита на ръка папироса, нахлупил една платнена капа накриво. С две думи – не му е чужда чашката. Грам думичка чужд език не отбира, само родния елиникА. Айде пак почваме да чупим пръсти и да сочим, че да се разберем. Порадва се на малката – сочи кокошките в курника и ми вика: „Бебораки, κοτόπουλο!“. От жест на жест стана ясно – съседката Евгения му казала, че търсим пиле. Ще ни заколи едно. Стиснахме ръцете, показах му криво-ляво къде сме отседнали, като че ли разбра. На другия ден следобедно беше вече, пак така нахилен чука на вратата и ми връчва една торбичка с оскубано, почистено пиле. И щастлив пак: „Бебораки, κοτόπουλο!“. Тръгвам да му благодаря, да разпитвам колко евро да му платя, той се нахилил, заметна капата, направи някаква глуповата физиономия на малката и си тръгна. Щастлив, засмян. Пообърках се, дори не го питах как се казва, човечеца.
Ама не е всичко това. След още два-три дни дойде и първия, с жилетката електрик. И той ми подава торбичка и ми вика: „Бебораки, κοτόπουλο!“. Носи ни и той пиле. Решил, че малкото ни човече не може да чака, другите пилета да се излюпят и да отраснат, трябва ѝ храната. И ни заклал и той едно от своите. Категорично отказа да вземе в евро и той. В чудо се видях да го моля. За капак и него забравих да питам за името.
– Та думам ти, Наборе, трогнах се! Че се и засрамих. Не съм навикнал на такова отношение. На човещина.