Не знам откъде се взе. Може би от филма, който гледах снощи. Италиански. Сива дългокосместа с характер. Тя. Мисля, че сама дойде при мен. Нямам представа дали избра мястото или човека, нямам представа и дали избира. Определено не е обикновена. Далеч е от всякакви стандарти за обикновена. Знае да казва „да“ с мяукане. Това винаги ме е развеселявало. За едни хора пламъче на свещ е „вход“ към други „светове“ на заспиване, за втори рязко пропадане или излитане, за трети носене из безкраен океан. В моя случай се оказа котка. Кара ме да сънувам странни сънища. Така се и казва. Своенравна е разбира се. Живее удома. Като казвам удома това е специфично състояние на разбирането, усещането за дом. Физически мястото не е едно, но в душата ми е все удома. Или малка, подобна на детска, стая с легло тип „юношеско“, или пък малък апартамент с диванче, който обитаваме с нея…
Напоследък съм почти сигурен, че не живее само при мен. От време на време я „хващат лудите“ (както всяка една котка всъщност), присвива уши и иска да ме хапе (в такива случаи само определени хора могат да я укротят). От време на време е неизмеримо гальовна и мила (трябва да знаеш какво да направиш, за да я предразположиш). Друг път изпъва опашка в странна елипсовидна форма и започва да подскача шантавво и да си играе с нещо, което само тя вижда (нямаш какво друго да правиш освен да се смееш).
Тази нощ имахме парти. Удома. Весело парти. Котката беше крива и ме хапеше по ръката. Аз просто я оставих с надеждата, че това ще я успокои. Уви. Притесних се за нея и ми стана криво, че не знам какво да направя за нея. Добре, че това е необикновена котка. Просто „дойде“ човек и с палави пламъчета в очите (личеше му, че не го прави за пръв път, но се забавлява), обясни ми как да я сложа в скута си и да я оставя да се потърка в мен с носле във врата ми. Животинката мигом кротна и за по-малко от секунда вече примижваше и примираше от удоволствие. В началото козината ѝ дори ми влизаше в устата, та се налагаше да дишам през носа, сърце не ми даваше да разваля това божествено блаженство. Но това беше само докато заспя. Чакаше ме изненада. Оказа се, че сме групичка, която котката събра. Нямаше нужда дори от: „Аз съм, не ме ли позна?“, нито дори от глупави въпроси от сорта на: „Кога успя да научиш това?“ или „Как става?“. Просто си бяхме на гости всеки удома. Или всички си бяха удома… Нямаше предварителни покани, нямаше и неканени. Настроението беше приповдигнато и доста весело за хора, които се познават и без думи. Ако не беше алармата за работа в 05 сутринта на един от присъстващите, щяхме да изкараме още по-дълга нощ на купона. Усмихнах се щастливо. Сбогувахме се набързо.
Бях натъжен само за кратък миг, в който той поспря на тръгване и ме попита: „Имаш ли новини от нея? Знаеш ли дали се е Върнала?“. Попита с надежда. Надежда, която и аз имам, но за съжаление нямах новини за Нея. Никакви.
На сутринта намерих в леглото си борови иглички, парченца от пастърма, луканка, малко кал и разбира се котешки косъмчета… все атрибути, които остават при домакина след весело парти.