Трите Тълкувания:
– Всеки на Земята следва правилата на Играта в своя Път. И когато извърши повече от допустимите нарушения идва краят му.
– Хората са мини програми, създадени да поправят грешките на Вселената.
– Участията в Играта се повтарят периодично под различна форма. В рамките на един или няколко живота.
Всичко следва. Абстрактът може да бъде променен концептуално. Ходът на Живота, на Вселената във Времето може да бъде променен. Поправен. Когато навлезеш в Коридорите и Тунелите е нужно да ги следваш, да бъдеш себе си, да се въздържаш да бъдеш себе си, да си гъвкав и правилен. Достатъчни са правилна, истинска, вярна интерпретация и безупречна интуиция. Дотолкова безупречна, та дори да можеш да й се подчиниш робски, безусловно, въпреки очевадна друга логическа причинно-следствена връзка, за която мозъка и егото ти вопиющо крещят и вадят факт след факт, умозаключение след умозаключение. Обгръщат те в затвора на логиката. И въпреки тях си сечиво на интуицията – тя те избира, ти я избираш, едно сте. Условията са прости – следваш без да разрушаваш и чупиш, без да разсъждаваш и мислиш. Само така можеш да поправиш. Резултатите според мозъка са разочароващи, миниатюрни и безмислени, а главният сценарий е винаги на косъм и винаги ти убягва. И все пак всеки един резултат, всяка една стъпка, всеки един взор ти дава толкова поводи, толкова вероятности и разклонения. Мравки. Успяват онези, които са роби на интуицията, онези с чиста и вярна перцепция, граничеща с липса на лична интерпретация. И все пак рецепта няма, няма и успех. Важно е да си в Играта.
– Мога ли да вляза?
– Да. Някой по-възрастен ще ти каже кога да излезеш.
Междувселенските Астрономически игри са в разгара си. Всъщност те винаги са в разгара си. Астрономи от цял свят са се стекли за участие – едни пристигат, други тръгват. Всеки с времето си, но някак и извън Времето. Всички участват, накъдето и да се обърнеш, накъдето и да погледнеш, до края на взора си, навсякъде кипи. Разбунен кошер. Подреден мравуняк. Никакъв хаос, цари чувство за огромен ред, изграден от сякаш безброй елементи. Бързаш, призван си, но винаги успяваш и да огледаш наоколо. Дадено ти е да посвикнеш с обстановката, да се слееш с настроението и най-вече абстрактния и конце… не е нужно да мислиш. Възприемаш. И хоп, ето те в Играта, която винаги си играл. Добре дошъл. Осъзнаваш, че участваш. Всъщност вече съм. Нещото, което наблюдаваше, което беше, се въплъти. С преминаването на първата част, първото ниво ми се даде личност. Това наоколо всъщност са Коридорите и Тунелите, по които поемам.
Взорът ми показва странен двубой. Две огромни фигури, две странни лодки, люшкащи се в свой собстен малък океан, водят нестандартна борба в изящен танц. Играта им е възхитителна и завладяваща. Безупречна. Лодките са изградени от личности, всяка от които заема нестандартни стойки. Всеки е част от отбора на борда и допълва другите с уникални за него пози. Във всеки един миг членовете на екипажа променят поведението си, всеки за себе си, но винаги синхронно. Резултатът е впечатляващ. Наблюдавам, всъщност интерпретирам всяка отделна фигура от две лодки на забавен кадър. Изправен астроном е насочил телескоп към втория екипаж, а отборът му го е обградил, придавайки плътно и стабилно поведение на лодката. Втората лодка е групирана в поза, подобна на отворена паст, интерпретираща смаляващата се Месечина. Не ми е ясна крайната цел на отборите, както и въобще целта. Асоциацията е по-скоро с демонстративно надсвирване между двама виртуози. Виждам там познати личности, изцяло отдадени в Играта си, но не. Не тук. Продължавам. Изминал е само миг.
Вече съм в конкретен Тунел… покрит лабиринт от навеси и палатки под тях. Интуицията ми нашепва да гледам, да наблюдавам, да попивам всичко и навсякъде. Без да докосвам и пипам. Следва ново въплътяване. Този път в конкретна история. Имам племенница, която ме чака и същевременно води. Тя не е родена. Мой братовчед е избягал от родителите си, които са силно притеснени и го търсят с кола. Сцената е кратка и простичка – ролята ми в Играта е на неосъзнат проводник. Единствено с наблюдателското си присъствие. Братовчед ми просто се спира на една поляна край пътя. Родителите му го намират. Племенницата ми Е. Съществува.
Отново под брезентовия покров в лабиринта между палатките. И взорът ми е насочен в предопределеното място. Малко дете, все още бебе с прекалено голяма глава е в аквариум, пълен със странна газообразна течност. Етер. Животворен етер, вечен лек, елексир на безсмъртие. Детето диша през тънко маркуче, което е закрепено за ноздрите му. Лицето му е някак прекалено дори прекомерно порастнало и сериозно за годините, на които е. На аквариума е закачена диагноза – през маркуча се подава наситен кислород, който бавно убива детето. Детето е диагностициарано като урод и осъдено на преждевременен край. Шансът му да живее е отнет, каква несправедливост. Напрежението се е покачило, спокойствието и последователността ги няма. Посягам да прекъсна потока на кислорода и да дам този шанс – ако детето вдиша етер, тази очевидна неправда ще бъде поправена. Интуицията. Тя казва друго. Прозрял, се обръщам и тръгвам по Коридора да търся Доктора, дал тази безупречна диагноза.
Това е правилната стъпка, ненамесата и непромяната в Реда автоматично трансформира Вселената и аз се озовавам отново в Играта. Но вече всичко е някак променено. То или никога не е съществувало, или е напълно здраво – нито причините, нито следствията са ясни. Единствено интуицията, която се отблагодарява и награждава, всичко е поправено. Край и на този миг.
Попадам на приятели, които ми махат в автобуса. Какво са Междувселенските Астрономически игри без песни и веселба. Въплътени сме на сцената, където пеем хита „Бисквитката“ – весел и малко мръсен вариант на стар шлагер. На акустичната китара свири стар познайник, малко по-голям от мен, който предразполага всички наоколо с постоянни шеги и изкусни номера. Кратки куплети, придружени от въздългичък пиперлив, завладяващ и смешен припев разсмиват до сълзи публиката. Не знам текста наизуст и затова го чета и припявам с останалите изпълнители от нечия тетрадка-песнопойка, пълна с подобни хитове. Червени куплети и тъмносин припев, акордите грижливо описани отстрани. Красота и съвършенство. Песента свършва, а аз съм все още силно завладян и желая да я споделя и изпея, откъсвам листа с песента от тетрадката и доволно си го прибирам. Китаристът ме погледна и ми каза:
– Излизаш.
…
Това е краят. Поисках нещо за себе си. Листът с песента беше в мен без да ми принадлежи. Но не е края на Играта.
Заключение: Аз самият все още нямам ясна представа какво представлява тази история. Събудих се с ясен и бистър спомен от този красив сън, както и повеляващата интуиция да го разкажа. Но разбира се останаха и много въпросителни, факти и умозаключения за мозъка.
® doggy 17.11.2012 София