Напоследък доста често сънувам, че имам котка. Дори съм посещаван и от една Специална такава (справка: „Котката“ е публикуван тук). Приемам го някак естествено, като част от мен. Откакто се помня всички наоколо гледат мяучещи животни, дран съм предостатъчно. Редно е да спомена, че имам леля, която по рождение е Господарят-божество за всяка бездомна четирикрака улична душица (трудно е за описание, историята е за друг разказ).
Та снощи заспах и засънувах… имах котка. Запомнящата се сцена е как тя идва при мен и ми ближе ръцете с цялата привързаност, която могат и демонстрират тези животни. Ближе ръцете ми със същата привързаност, с която мие малките си. А после просто изчезва.
Засмуква ме следващата сцена. Озовавам се някъде – на двор пред голям блок. С натрапчивото, досадно усещане за нечие присъствие. Присъствие вътре в душата, в личността. Просто се появява, разполага се доволно, като във фотьойл в мен и казва:
– Аз съм Досадникът от сънищата и няма да те оставя да спиш на спокойствие.
Щрак. Капан. Заключен съм.
Започвам да обикалям наоколо, а съществото приема формата на човек и се помъква по петите ми. Какво ти обикаляне, ще ми се да си обикалям – каквато и сцена в заключения сън да избера и да се прехвърля в нея досадното мрънкане е все там, все наоколо, все в мен.
Досадно и постоянно:
– Ама защо идваме сега тууук…
– Ти си много скучеееен…
– Нали знаеш, че където и да отидем няма да се отървеш от мееен…
Сънен комар – кръжи яростно около и вътре в мен, искам да го размажа върху някоя варосана стена. Уви, не. Постоянно се изплъзва и се кикоти дразнещо. Явно, колкото повече седи залепено за мен, толкова повече детайли и емоции яде – яде от личността ми, гризе доволно от мен. Започва да приема образи на мои познати, роднини… различни „откраднати“ от мен детайли се появяват в картинката на съня без да са мое творение – дворът се променя, появяват се добре познати щрихи от Варна, блокът е нещо познато в софийския квартал Зона Б5, Досадникът се преобразява в мой колега от работа и за мой ужас се раздвоява. Започва да ме поробва със собсвеното ми Аз. Толкова добре се храни явно с персоналните ми спомени, сънища, емоции… Сготвил съм му вкусно. Или може би той си готви вкусно с мен. Чувствам се на ръба на отчаянието – дали наистина аз чувствам или съм всъщност обсебен и каран да чувствам това…
Междувременно раздвоеният Досадник си разиграва собствен диалог:
– Тук се е променило.
– Да разрастна се.
– Ще влезем да разгледаме входа на блока.
– О нее, нали знаеш колко мразя да разглеждам мазета.
Хоп! Миг просветление. Този път аз съм на ход, крайно време е да действам.
Озовавам „ни“ в мазето на блока. Насън катинари се отварят лесно, а прашните рафтове и чували наоколо грабват окото.
– Ох нали ти казах, колко мразя да гледам такива детайлииии.
Досадата достига кулминационната си точка. Усещането, че ми крещят в ухото по мегафон се стреми да ме обземе изцяло.
Миг по-късно оглеждам мазето на апартамента, в който живея. Необикновено мазе – състои се от две стаи и има излаз към два подиума, които приличат на тераски. Сънят плавно е преминал в друг. Тихо е! Досадникът го няма! Наоколо обикалят дворни котки, протягат се доволно и примижват на светлината.
Нетипично за мен, призори се събуждам рошав, лежащ върху голия матрак, намачканият долен чаршаф се хили злобно отстрани. Студ, одеалото, измъкнато незнайно как от плика си, виси на земята долу в краката ми. Изморен съм, но и щастлив от тишината наоколо, дори шума от хладилника в кухнята е като песен в ушите.
В крайна сметка за мен Досадникът остана загадка:
– дали по някакъв начин успях да го „преодолея“ и да го накарам да се разкара;
– дали просто му станах аз Досаден и се махна;
– дали, защото беше наближило утрото, а е пагубно за него да се събудя;
– дали, защото просто се нахрани с моя сън.
Мисля, че е редно да поразчистя мазето и да подредя рафтовете. Но първо ще поспя.